Падащото дере, което се превърна в сънувана река

В човешките мисли е скрито много повече злато, отколкото в недрата на земята.

Наполеон Хил

Около река Крумовица и прилежащите й дерета могат да се открият много древни култови обекти, разположени на големи пространства. Още от прастари времена тези реки са били златоносни и ненапразно до ден днешен златотърсачи от всички краища на България опъват шатри и палатки по бреговете им за да промиват златни песъчинки.

Златодобивът на Ада тепе, което се извисява над Крумовград е само едно от доказателствата, че в недрата на този район се намират много златни жили. За тях са знаели и древните ни предци и са използвали своите технологии за добиването на ценния метал.

На култовия светилищен комплекс Белите скали между селата Ковил и Джанка се намира най-голямата фабрика на открито за промиване на злато и рудни изкопаеми. На огромното плато могат да се видят солидни улеи, каскадни ямки, кладенчета и шарапани, създадени под определен наклон за да може водата да се стича в почвата.

Но и другите реки, които са притоци на Крумовица, са не по-малко интересни и златоносни. Такова е и Дюшун дере, към което се насочваме с моя приятел Димитър в ранната сутрин на един августовски ден.

За превода на тази река разпитвам отдавна местните хора. Думата дюшун от турски буквално означава „мисля“, но „мисленото дере“ не ми звучеше добре, затова реших да го наричам „сънуваната река“. И наистина, който е достигал до коритото й през лятото, когато е възможно да го обходиш, след това сигурно е сънувал неведнъж магичния скален свят на тази река.

Оказа се, че това не е истинското наименование на реката. На по-стари топографски карти наименованието на дерето е душан или дюштюн и както казва един от най-добрите краеведи за нашия край – Стела Тодорова, „името има азерско – кюрдски произход и означава „падащото дере“ (не водопад), което е абсолютно логично, предвид няколкото водопада и голямата денивелация“.

Към това „падащо дере“ тръгваме по пътека в една от махалите на село Джанка. Преди това показвам добре запазена шарапана и гробница в землището на селото. Преминаваме покрай няколко бунара. Впечатление ни правят всички с прецизната си изработка и символите, изписани върху каменната фасада на три от тях. А друг един бунар е затворен с желязна решетка и водата, която извира оттам е толкова бистра, че се вижда всяко камъче на дъното й.

Спускаме се по стръмен сипей, като се опитваме да не се спънем и паднем, преди да сме достигнали „падащото дере“. Целта ми е първо да разгледаме една самостоятелна скала, която се извисява над реката. Местните хора я наричат Куцата скала (Топал кая). Не знам кое и е куцото, но със сигурност мен ме впечатляват двата й профила и добре запазената трапецовидна ниша по средата й. До нея има и друга ниша, но тя е само започната. Под тази интересна скала се открива гледка към дерето и се вижда скала до самата вода, която е така изсечена и оформена, сякаш е била подготвена за голяма каменна пещ.

Слизаме успешно до единия склон на дерето и вървим успоредно с него по поляни, които навремето са били обработвани и най-вероятно са били ниви, на които се е засаждало тютюн.

На другия бряг се извисяват величествени скали, които са сякаш перфорирани с най-различни ниши – овални, триъгълни, трапецовидни. Някои от тях са дело на природата, но други са създадени от предците ни.

Има и малки пещери. В една от тях разпознаваме утроба с характерните изсичания. И няма нищо чудно на това място да има ритуална пещера, след като малко по-нататък ще видим целия светилищен комплекс Стената, който се извисява над самата река.

Една пещера обаче се откроява от по-малките и ни прави впечатление още от високото, преди да се спуснем към дерето. Сега можем по-добре да я разгледаме и снимаме. Тя е с широк отвор, но е плитка и е възможно да се е използвала в древността като олтар за култовите практики на жреците. След тази пещера се издига величествена скала с огромна козирка, а под нея има разпръснати трапецовидни ниши, около петнайсет от тях сравнително добре запазени. Ерозията и тук е свлякла достатъчно скална маса за да изстрие от повърхността други ниши, които не са успели да оцелеят.

Тази скала е едно нагледно доказателство, че най-разпространената в близкото минало хипотеза за трапецовидните ниши, че са служили като гробни съоръжения и в тях са били поставяни погребални урни, издиша отвсякъде. Първо, защото скалата е наклонена към дерето и е трудно нещо да се постави в тях и да се задържи, и второ, защото козирката е толкова голяма, а нишите са на такава височина под нея, че е трудно да си представим някой да се катери или виси, освен ако не е Спайдърмен.

Вървим по коритото и в един момент достигаме до огромен каменен къс, който е вклинен между две скали по средата на реката. Гледката е наистина впечатляваща. Не се съмнявам, че този камък, тежащ тонове скална маса е поставен съвсем съзнателно на това място. Почти всяко светилище си има своите вклинени скали, които ние наричаме за по-кратко – тапи. Тази „тапа“ е толкова голяма, че напомня за светилището Караджов камък.

Решавам да се покатеря върху скалата и след малко усилия разпервам ръце над водата. Фотосесията, която правим, предизвиква фурор в интернет пространството.

Но това не е всичко. Продължаваме по течението, а над нас и от двете страни на дерето ни гледат каменни исполини. Странни профили са застинали в своята вечност като пазители на това вълшебно място, от което в един момент не ти се иска да се измъкнеш.

Венцислав Стойков

Източник: Нов Живот