Почина Тодор Коруев
Родопа планина загуби свой достоен син.
Сбогом, приятелю!
Почивай в мир!
Екипът на „Нов живот“
Тодор Коруев е роден на 24 ноември 1942 г. в Момчилград. Завършил е българска филология и философия в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Работил е като учител и зам.-директор в гимназията в родния си град, във вестник „Вечерни новини“, „Работническо дело“ и „Дума“. Бил е първи зам.-главен редактор на вестник „Дума“, кореспондент на вестника в Прага и Москва. В последните години е редактор в издателство „Захарий Стоянов“ и главен редактор на в. “Тракия“. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Автор е на книгите „Момчилград. Летописи“ (1977), „Горещи думи“ (2005), „Тодор Генов. Литературна анкета“ (2007), „Горещи думи 2″ (2009), „Овньо льо вакал, каматан…“ (2012) и „Животописи“ (2014), „Разбойничеството. Истории с хайти в Златоградско“ (2015), „Още животописи“ (2018), „Ние сме народ от чичовци. Литературна анкета с Любомир Котев“ (2018) и „Защото съм такъв. Литературна анкета с Петър Андасаров“ (2019). Съставител е на сборници за Стефан Продев, акад. Михаил Арнаудов, Виктор Пасков и Веселин Стоянов. Носител е на Наградата на СБЖ за цялостна дейност и на три Златни пера на СБЖ, Наградата на СБП за народопсихология, Националната награда „Николай Хайтов“ за белетристика, Националната награда за публицистика „Богомил Нонев“ и Наградата за политическа публицистика „Георги Кирков“ за 2015 г. Голям интерес сред читателите предизвика художественото изследване за старото овчарство в Родопите „Овньо льо вакал, каматан…“.
ОВНЬО ЛЬО ВАКАЛ, КАМАТАН…
Жалба по славното родопско овчарство

Тодор Коруев
НЯКОЛКО ДУМИ И БЕЗ КОИТО МОЖЕ
Ще да съм имал нужда от тази книга, но без подтика на Никола Дамянов, който целият се е отдал на прекрасното списание „Rhodopica” в Смолян, нямаше да се опече работата. Той ми рече: „Имаш овчарска мая, седни и напиши нещо – каквото и да е то – за родопското овчарство и за твоя род”. Знаех, че това не е леснина, тъй като родопското овчарство бе голямо клонато дърво с дълбоко коренище, как да го обхванеш. Ала, тъй като усещах дълг към рода си, се захванах. Стъкмих трийсетина страници, които озаглавих „Овньо льо вакал, каматан…” и те бързо видяха бял свят в „Rhodopica”. После публикувах още нещица на тая тема във „Везни”, „Понеделник”, „Словото днес”, „Нова Зора”, „Дума”… и чух окуражителни гласове да продължа. Иван Гранитски повече от година ме юркаше: „Давай книгата!”.
В Родопа някога всичко се въртяло около овцете – планини са се продавали, наемали са се летни и зимни пасища, правели са кошари и мандри. Овчарската гега се предавала от бащи на деца, заедно с трупания многовековен опит. Предавали се каяфетът и салтанатът. Какво друго освен масло, сирене, саздърма и вълна е продавал някога родопчанинът. Тогава със смилянски боб, мурсалски чай, боровинков мед не е могъл да прибере някому акъла. Овцете хранили людете, а овцевъдството подпомагало земеделието – с полезната овча тор. И другите поминъци се движели в орбита около овчарството – абаджийството и терзийството, медникарството, кацарството, кожухарството, дюлгерството… И всичко, което излиза изпод сръчните ръце на родопската жена – шаяци, халища, черги, възглавници…, наистина то е с ненадминато майсторство, за да каже народът – „очи гльодали, сорце ткало”.
И ето книгата е в ръцете ви. В нея има нещо носталгично, защото напомня за онова време, за което Николай Хайтов казва „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!” За това „някога” е моят прочит на всичко (или почти всичко) написано за възхода и упадъка на родопското подвижно овцевъдство. Книгата „Овньо льо вакал, каматан…” , както е модерно да се казва, е микс. В него няма системна подредба – вендъж пипна оттук, друг път – другаде. Така подкарах това стадо от думи и така до края. В тоя микс са омесени митология и история, етнография и фолклор, народопсихология и мемоаристика, художествена литература и документална журналистика. И черешката на тортата в нея, поне за мен, е родовата хроника на фона на славното време на родопските тьожки кехаи. Докато пишех парчотиите, с която редях пъзела на тази книга, не ме е ръководел какъвто и да е класово-партиен подход. Сам чувствам, че тежкият и отговорен труд на овчарите, далеч от дома и семейството, е позасенчен от звъна на чанове и тюмбелеци, от пиршества с чевермета, от песни и гайди. Но за потта, за усилията, за страданията се пише къде-къде по-трудно, отколкото за песните и свирните.
В книгата са втъкани много текстове – песни, легенди, приказки, разкази на родопчани на диалект, вземал съм ги от сборници, списания и вестници от различно време. Родопа планина е богата и на народни говори. Едно е смолянският диалект, друго – широколъшкият, трето – златоградският, четвърто – рупчоският… Да не говорим за наречията в Ксантийско и Гюмюрджинско. При записването на песните, на чутото и разказаното от хората по най-различен начин, много често неточно, неправилно са предавани особеностите на родопските диалекти – широките гласни, акането, мекостта, редукцията… Не бе по силите ми да направя истинска нормализация на текстовете по принципите на фонетичната транскрипция, това може да стори само езиковед и то познавач на родопските говори до най-малките тънкости. Затова се „доверих” изцяло на текста и го предавам „точ в точ”. Естествено много съм се вглеждал в народните песни, защото те са „слово – къртено, направо от сърцето”, както казваше Станислав Сивриев, и от тях най се разбира душата на родопчанина. Позволявал съм си и волности, вятърът на „потока на съзнанието”, виждам сега, често е отвявал мисълта ми много встрани. Но човек не може да избяга от себе си.
Читателят ще се сблъска с изобилие от турски думи. Това не бива да го смущава. Повечето от тях са изчезнали заедно с понятията, които са означавали. Едни са от т.нар. „професионална лексика”, свързана с технологическите процеси в отглеждането на овце, други са били просто необходими за общуването в Османската империя. Повечето от овчарите, особено кехаите са знаели турски и гръцки език. Много от останалите турски думи в езика на родопчанина днес носят друга стилистична отсенка, т.е. променено е значението на думата или тя най-често изразява иронично отношение. Книгата завършва с речник, който, да си призная, ме измъчи най-много.
Овчарството, овчарите и овцете често са мезе за пишещите. Една префърцунена литературна кокона, понамирисала демокрацията отвъд океана – Милена Фучеджиева мъдрува: „Българският език дава на всички ни възможността и привилегията да го говорим правилно. Нье кату увчари, куито ръзгуварят саму с увчицитье си.” Други пък – като проф. д-р Хайнрих Волмайер използват овцата за метафора. Австрийският учен в книга, озаглавена „Глобалната стрижба на овце”, ни поучава как да спрем катастрофата в общественото и екологическото развитие на света – глобалното село. А мото му са думите на Карл Краус „Най-голямото желание на овцете е да не бъдат стригани”, заради които Волмайер се пита: „Защо тогава не се съпротивляват?”
В книгата си се отнасям с най-голямо уважение към кехаите и овчарите, към техния труд, към бита и душевността им и дори към полезния дребен добитък, който отглеждат и който храни не само тях и семействата им. Най -много да си позволя виц като този: „Бабо, какво значи шиле? – Амии… агне тийнейджър.” Какво да сторя като мнозина опознават тия животинки в полусън – като броят овце, за да заспят. Не е ли по-добре да напомня думите на Антон Дончев от „Време разделно”, писани за Манол – „падна му се добрият дял – да ходи след овц;ете и да мирише на вълна и на сирене”.
Накрая, няма начин да мина без благодарности, а те са за Никола Дамянов, Иван Гранитски, Димитър Севов, Таня Марева, Владимир Арденски, Андрей Андреев, Румяна Димитрова, Валерия Симеонова, Жеко Алексиев – всеки от тях си знае за какво съм му признателен. И още – на всички от регионалния музей и от държавния архив в Смолян. А поклон правя на Васил Дечов, Стою Н. Шишков, Анастас Примовски, Петър Маринов, Мара Михайлова, Николай Хайтов, Константин Канев и всички други родопски книжовници, от чиито извори пих.
Приятно четене!
Предисловие към книгата „Овньо льо, вакал, каматан..“, от която „Нов живот“ публикува миналата година откъси в голяма поредица.
Белият самотен кон с гюмовете тръгва сам всеки ден от Чуково, оставя млякото в Момчилград и се връща сам
В спомените за детството ми Чуково – нищо и никакво село, разхвърлено на няколко махалички по баирчинките около Токмаклъ чай дере, си има запазено място.
Братята на баща ми Стефан и Данчо Коруеви имаха саи, долепени една с друга в Чуковското дере, на 5-6 км от Момчилград, родния ми град, на припеклива височинка до малък водопад. В него плавеха овцете преди да ги стрижат. А водопадът за мен и брат ми беше миниатюра на Ниагарския. При всяко ходене цопкахме в него, къпехме се и ловихме риба между камъните.
Водата в дерето лятос присъхваше, вирът с падащата вода приютяваше мрените и кленовете и заприличваше на врящ казан. Водата сребрееше от слънчевата игра с рибята люспа, в това изобилие не бе кой знае колко трудно рибите да попаднат в детските ръце.
В неделя сутрин често поемахме от Момчилград в посока Чуково. И правехме това с удоволствие – баща ми имаше там пчелин и по някоя и друга негова овчица отглеждаха братята му. Пък какво по-интересно от това – овце, кочове, овни, кучета, чанове, магаре, кон… Пък и чичовците бяха сърдечни. Чичо Стефан – по-сдържан в приказките, но сините му очи, каквито бяха и очите на баба Шинка, като че винаги се усмихваха с доброта. Чичо Данчо гледаше на света философски и осмисляше видяното и чутото с точно улучени лафове и дори притчи.
Чичовците идваха в града във вторник – на пазара и тогава по обед сядаха в кухнята с нас, пийваха по малко ракийка, хапваха и правеха мухабет.
Но връзката между нас и Чуково бе, както се казва, регулярна. Всеки божи ден около 9 или 10, не помня точно, пристигаше белият кон на чичо Данчо, спираше пред къщи, потропваше няколко пъти с копитата си, а това означаваше, че известява за себе си. Вестта най-често беше гюмче с мляко за нас, понякога кореспонденция – чичо пращаше някаква бележка до татко (заръка нещо потребно да му купим) или писмо, адресирано до домашните му в Райково, което да изпратим. Който посрещаше белия кон, най-често баба Елена, сваляше торбата с гюмчето и каквото още имаше там, слагаше празния съд и пощата за Чуково – всеки ден вестник „Земеделско знаме“ в дисагите, закачваше отново торбата на мястото си на самара и потупваше коня отзад. За него това бе сигнал да поеме към мандрата, където да предаде издоеното в Чуково мляко.
Кехая Тодор Бен Коруолу и жена му Шина Герджикова
Мандраджиите сваляха пълните гюмове, после ги наместваха празни в дисагите върху самара, записваха в тефтера колко мляко са измерили и отпращаха коня по пътя си, който той никога не сбърка. И това се повтаряше години наред – и в онова време не бе странно, че никой не посегна към самотния кон без ездач, никой никого не измами в сметките за млякото.
Чичо Стефан и чичо Данчо са в чуковското дере още когато градът ни е бил още Мастанли, а Чуково – Токмаклъ. Тук довежда отънялите си сюрии дядо Тодор (Бен Коруолу) след като граница, очертана от великите сили, отрязва пътя на родопските овцевъди към Беломорието и направо разкапва родопското подвижно овчарство. Скоро след това предава щафетата на синовете си.
Мнозина от старите кехаи търсят спасение в Източните Родопи, без да се залъгват, че покрайнините в него могат да заместят Беломорска Тракия. Но в тези по-ниски части на планината зимата е все пак по-лека. Затова си правят базите за зимуване на стадата в Момчилградско, Крумовградско и Ивайловградско.
Зимата в долините на Арда и Сютлийка (Върбица) е мека, с малко сняг и въпреки че пасищата в тези земи са бедни, все пак те са достатъчни овцете да презимуват добре. Впрочем и в Султан ери (така се наричала областта, обхващаща Момчилградско и част от Крумовградско) са се отглеждали от 50 до 100 000 овце, собственост на султана. Това е към 1877-1878 г., когато в Родопа планина между Места и Марица с Беломорското крайбрежие на юг е имало 2 милиона овце и кози. А населението на тази част е било 400 000 души.
Дядо Тодор често наобикаляше Момчилград и Чуково, макар че пътуването между Райково и Момчилград бе цяло приключение, особено зиме. Нему, кехая и в червата, не му е било безразлично как синовете му стопанисват овцете си, дали са се подготвили за зимуването на стадата, макар да знаел, че те, двамата, отдавна са вещи в занаята и готови кехаи, а в това несъмнено има пръст и той.
След едно такова гостуване в Момчилград и Чуково, повъртя се ден два, видя каква е хавата, и си тръгна. Бързаше да се върне за Коледа, да не остави сама бабицата (сиреч баба Шинка) в святата нощ. Качил се на един камион отгоре и премръзнал здравата, легнал, минали неминали десетина дни и на Водици склопил очи.
Татко и майка отидоха на погребението, нас, децата, не ни взеха. Но има една снимка от прощаването с Бен Коруолу, на която се вижда колко много народ е събрало скръбното събитие.
Тодор КОРУЕВ
Откъс от книгата „Овньо льо, вакал, каматан…”
Източник: Нов Живот











