И каквото остане от тебе – това е…

Спомен за Петър Василев и неговото „Наследство“ с непреходна стойност

Преди една година, на 17 март, ни напусна обичаният от любителите на римуваното слово поет

Името му събужда далечен и незабравим спомен у мен от времето на юношеските ми години. По онова време, запленена от римите на Петя Дубарова, правех първи опити да пиша поезия. Една нощ, докато превъртах четиристишие на ум, тихо звучеше музика от вефа. После глас напевно зарецитира стих:

„Край на всички оглушки – за кога да отлагам –

вече сядам над листа, към перото посягам

и съм в паника вече, вече пръстите кърша:

от къде да започна – и къде да завърша.“

Разляха се стройни рими и думи, които ме заплениха… Бързо скочих, светнах лампата, взех химикал и лист и бързо започнах да записвам:

„…като как си представя този, дето ме кани,
че тепърва ще хукна по софийски тавани,
за да гоня – тепърва – всевъзможни контакти,
дето често се плащат с изпотъркани лакти
или с въглен в душата…Не, не си заслужава:
нито служба ме блазни, нито блазни ме слава.”…

За съжаление успях да запиша само част от строфите, а дори не разбрах името на автора… Този лист стоеше с години в домашната ни библиотека и аз неведнъж препрочитах редовете.

Минаха години. Веднъж в Регионалната библиотека в Кърджали гостуваше поетът Петър Василев. Представяше своята стихосбирка „Не само хляба“. Слушах стиховете, които той четеше пред всички. Стилът му ми беше познат, но незнайно откъде. Изведнъж той зачете стиха – онзи, който бях записала от радиото преди време:

„…Не пътувах с кортежи, но ми беше приятно
тъкмо в хорската глъчка – издебнал момента
да превъртам живота си като филмова лента,
тук-таме поизтрита, избледняла отчасти,
но с такива акценти и с такива контрасти,
че ми грабва очите…
…Колко малко му трябва, боже мой, на човека:
похвали му куража, дай му стръмна пътека
и недей се съмнява, че ще хукне по нея
не за лични облаги – за едната идея,
дето даже на сън ще го дърпа нататък
цял живот може би… А живота е кратък!

А животът расте от сезон към сезони:
пламва първият мак, първи плод се отрони,
първи лист полети, тръгват първи пъртини,
а по тях се изнизват осемнайсет години –
най-добрите години, най-силните…

                                                      Нека –
не за жалби по младост е създаден човека,“…

Ето как се случи, че неговите стихове ме покориха още от младежките ми години, та и до днес ме разтърсват. Те, както преди десетилетия, така и сега, прекрачили границите на времето, продължават да звучат дълбоко изповедно, проникновено, човешки, искрено и докосващо. Липсва в тях онзи напомпен, конюнктурен и шаблонен изказ. Римите са естествени, гладки и се плъзват непринудено в устните на читателя. Съдържанието, макар с обикновени думи, но с дълбок смисъл поднесено, хармонизира с пулса на ритмичната поетическа стъпка. И неусетно стиховете му могат да бъдат затананикани като песен. Няма в тях думи за пълнеж, няма препъване, няма напъване. Всяка думичка е на точното място, като част от пъзел, за да изгради образ, да създаде настроение и да подскаже дълбочина на мисълта.

Петър Василев

Петър Василев изповядва в стиховете си своя собствен живот по толкова естествен начин, че читателят приема тази негова изповед и като своя. Поетът се взира строго в живота и преценява преживяното – и болките, и надеждите, но емоцията е сдържана и овладяна. Има мъдрост в неговите съждения. Чувствителният читател не може да не усети интимността и топлотата, разговорния тон и диалогичността в тази поезия. Усещането, че авторът го посреща на прага, посяда с него на масата и подхваща сърдечен и непринуден разговор, за да сподели преживяното, е силно осезаемо.

Между редовете и словата в стиховете на поета прозират багрите на българската душевност и характер. В тях присъства едно силно гражданско чувство – емоционално обагрено, но овладяно. Веднага личат българските родови корени на поета. Неслучайно има поредица от стихотворения със заглавия „Потекло“, „Дедите ми“, „Родова среща“, „Семеен празник“, „Селско гробище“ и др.

Прави впечатление също, че Петър Василев обича да пише поеми. Това като че е неговият жанр. В шестте поеми, поместени в книгата му „Наследство“, поетът разгръща идеята, че той е част от общото, а неговото лично е във взаимовръзка с глобалното.

В поезията му не липсва и темата за любовта. Но докато при някои съвременни стихоплетци тя е докарана до словесна порнография, при Петър Василев е дискретна, сдържана и в образ на стаено интимно чувство. В този дух са и стихотворенията „Свиждане“, „Трета любов“, „Вина“.

За поезията на Петър Василев може да се говори още много, пространно и дълго, но нека остане място и за лични впечатления у посегналите към неговите книги.

Трябва да се подчертае, че той е роден и израснал в един край, където духът на българщината е все още жив – в затънтеното според някои, но легендарно и изпъстрено с мистерии село Хухла. Това кътче от Родопите е родното място и на други именити писатели, сред които е и Ивайло Балабанов.

Най-силните години на поета са минали в Кърджали, където е работил като редактор и зам.-главен редактор на в. „Нов живот“. Бил е председател на Клуба на дейците на културата в града. Житейската му пътека го отвежда и в Хасково, където е зам.-главен редактор на литературния алманах „Юг“ и дългогодишен председател на Дружеството на писателите там.

Петър Василев е автор на 14 стихосбирки и на мемоарната книга за поета Иван Николов. Превеждан е на руски, белоруски, украински, арменски, грузински, монголски, сръбски и турски език. Носител е на ордена „Кирил и Методий“ – първа степен и на Голямата награда „Александър Паскалев“ на община Хасково за цялостно творчество…

„И сега ще отворя една мъничка скоба:
знам, че нищо не води по-нататък от гроба,
но едва ли е толкова леко, едва ли
ти да мъкнеш товара – друг да жъне похвали.

Няма смисъл обаче от излишни въпроси –
доверчив или хитър, всеки кръста си носи,
а до грам тежестта му се измерва накрая
и каквото остане от тебе – това е…“.

Това казва той в стихотворението „Реквиемна поема“ – същото, което бързах да запиша някога върху листа си.

През 2016 г. Петър Василев бе в Кърджали. Представяше стихосбирката си „Наследство“ и поетичното си творчество пред местната публика. Минути преди да започне литературната среща го попитах: „Казвате, че „няма хляб“ в поезията, и все пак оставяте голямо наследство…“. Той се обърна към мен, усмихна се и обясни простичко: „Колко е голямо наследството, което оставяме след себе си, обикновено се измерва, когато човек вече си отиде от този свят. Надявам се, че все пак съм успял да кажа съществени неща със средствата на поезията“.

Сега, година след кончината му, може да се каже със сигурност, че литературното наследство, което е оставил Петър Василев в националната съкровищница на българската художествена литература, е изключително богато, включително и с „Две праскови и две череши“. То е кодирано в стотици страници, заглавия, слова, образи, представи, емоции и понятия и е на разположение на всеки, който разтвори поетичните му книги.  Наследството му ще продължава да обогатява и вълнува читателите с преживявания и да ги насища с изяществото на изказа и насладата на словесността, без значение на „инфлацията“ на времето. Стойността му е непреходна, защото, както се казва в Светото Писание – Словото има творческа сила да съгражда.

„Няма смисъл, обаче, от наивни въпроси –
вироглав или кротък, всеки кръста си носи,
а до грам тежестта му се измерва накрая…

И каквото остане след него – това е!“

Божидара АНГЕЛОВА

НАСЛЕДСТВО

Понеже се пилях насам натам
все нещо като камък ми тежеше,
но най накрая се опомних сам –
две праскови посях и две череши.

И този камък рухна отведнъж –
като взривен – каквото беше – беше.
Сега съм друг, макар един и същ –
две праскови посях и две череши.

Какво ще ми говорите за тлен,
щом този свят от памтивека грешен,
ще наследи от мене подир мен
две праскови и две череши.

СЕЛСКО ГРОБИЩЕ

Все мислех, че селцето ни отива
далеч от тази някогашна нива,
увлечено подир света голям…

А всъщност то вървяло и насам.

Вървяло и насам… Добре го зная,
че беше майка ми съвсем накрая,
а по-надолу, подир всеки дъжд,
цъфтеше мак сред избуяла ръж…

Кога изместиха ръжта и мака
и кой подир кого се примири
в прегръдките на тази глина яка –
иди, че проумей и разбери.

Освен добрия спомен и освен
че и над нас ще избуят тревите,
какво да ви предам, души превити,
от името на всички като мен?

Не знам дали за другите е драма,
но аз си мисля ей таквиз неща:
при майка ми отдавна място няма,
а в градски гробища не ща… Не ща!

БРИГАДИРЪТ
И ЛЕТНИЯТ ДЪЖД

Той вървеше из нивите сам
под проливния дъжд –
без посока,
с напластена на струйки коса
и до костите мокър.

А небето – зловещ барабан –
се раздираше, с трясъци пълно,
и в една гръмогласна стрелба
го замерваше с мълнии.

Той вървеше спокойно,
дори
някак весело махаше шапката,
сякаш хващаше с нея пари,
а не – капките.

И макар че дори и за миг
не бе нивга разбрал и почувствал
онова вечно живо изкуство
на Бетовен и Моцарт, и Григ,

той – човекът със грубата длан,
с потъмнелите, хлътнали бузи,
в този час беше просто пиян
от дъждовната музика.

И вървеше.
И толкова чист
беше в своите мисли и пориви! –
В резедата на двете очи
се оглеждаха ниви
и хора,

наизскочили още в нощта
сред тютюните – цяла бригада –
за да пълнят колите с листа,
а сърцата – със радост.

Затова той вървеше така,
сякаш никак не виждаше капките
и щастлив, с отмаляла ръка,
непрестанно размахваше шапката. 

                                  септември 1959

БАЛАДА ЗА ВНОСНИТЕ ОБУЩА

Едва сега – почти на заник вече,
когато към отвъдното се спущам –
съдбата ме пожали и отсече:
– Ще те зарадвам с истински обуща.

И тутакси отведе ме нарочно
в един бутик до старата чаршия,
та още от вратата да посочи
с невидим показалец:
– Ето, тия!

И само на ухото ми добави,
че хем са вносни, хем ми са по джеба.
– Чудесно, – казах – искам да са здрави,
пък нека да са втора употреба…

Не само здрави – и удобни бяха:
с такива няма спиране пред нищо.
Но тъкмо пръстите ми отболяха
и нещо – вътре в мене – се изприщи.

Защото виждам, дявол да ме вземе,
и няма как от себе си да скрия,
че се равнява свидното ни племе,
кажи-речи, по моята кесия.

И сякаш за отплата,
че погреба
това, което бива и не бива,
върви с обуща втора употреба…
Та пак не знае накъде отива!

септември, 2005

Източник: Нов Живот