До тоя ден не турят нож на агне. И още нещо, до шестия ден на май не се е яло и мляко и произведени от мляко продукти. Дори имало забрана, пак неписана, и върху всичко пролетно и младо (от същата година) като зеления чеснов лук, пиле и т.н
Кехаята е длъжен да нахрани всички овчари и гостите с печено агне, прясно сирене и мляко. Не липсва и хубавото гюмюрджинско вино
На хорището се теглят на кантар, момите се люлеят на люлки. И пак пеят. Къде без песен, тя е „за драго и за бално“. Най-често припяват.
Всъщност на Гергьовден големите родопски сюрии са още по Беломорието.
Овчарите дишат по-спокойно – загърбили са тревогите да не би да ги нападне „дивото“, болест да не попречи на ягненето и да имат много мърцина (умрели агнета и майки).
В този ден нашенските овчари връзвали чановете на еркичите, иде дванайстият час, скоро ще напускат овона и ще хванат познатия път към високата планина. Жените в Ксантийско събирали треви, според тях особени, размивали ги в брашно и сол и закърмяли с тях овцете, за да бъдат здрави и млечни. В това време овчарите изгърмявали няколко пъти с пушка или пищов. Това кърмене, съпроводено от барутна дандания, се правело да се увеличи млякото на овцете и да се запазят те от ненаситната вълча паст.
Гергьовден без курбан не бива, има и чеверме.
Кехаята тоя ден е длъжен да нахрани всички овчари и гостите с печено агне, прясно сирене и мляко. Не липсва и хубавото гюмюрджинско вино, което се продава от подвижни винопродавници. На агата също носят агне и го заколват пред цялото семейство.
Васил Дечов припомня, че ако зимата е била добра (лека) и стоката е салам (здрава и хубава) стопани и овчари се отпущат повечко, т.е. развеселяват се и с винце и правят пехливанлък (борят се), но ако стоката е чюрук (нездрава), тогава Гергьовден се прекарва молком (угрижено).
Друг родопски книжовник – Христо Попконстантинов – пречупва ръзсъжденията си за Гергьовден повече през социално-икономическа призма: „В търговско-промишлено отношение Гергьовден се предпочита като време за сроковете между търговските земания-давания и като ден, в който чираците и калфите при занаятчиите, и овчарите и козарите при скотовъдците подновяват условията с господарите си или преминават да слугуват на други господари с по-износна заплата. На Гергьовден слугите хвърлят целогодишната тежина на господарския товар и влизат като в нова епоха на живота си при други условия.“
Тодор Коруев
Въпреки че кехаите и овчарите още не са се върнали от полето в родопските села се отдава дължимата почит на Свети Георги. Въпреки патрона – светец празникът е пропит от езически поверия, обичаи и обрядности. И българите мохамедани го почитат, наричат го с турското му име Едрелес, но знаят и християнското Гергювден и има нещо много общо с обичаите на съплеменниците им християни. Естествено при християните е притурен повечко религиозен и черковен привкус.
Но не е ли по-правдоподобно да се доверим на народоука Ст. Н. Шишков: „Родопчаните посрещат тоя ден с особена радост и един вид с особено благоговение. Сутринта в зори всяка домакиня ще накичи по вратите на къщата, оборите, плевника и всяка сграда със зелени клончета и крушов цвят. Къпят се в реките, за да бъдат здрави до друг Гергьовден, а болните и слабите хора къпят в „леви вирове“. Освен това турят клончета от здравец и друга зеленина в съдовете с вода за къщно употребляване и миене през деня. Ако има сутринта роса, или вали дъжд, всички се мият за здраве. Гергьовска роса или дъжд се имат за много лековити. От гергьовски дъжд става подквас за хляб, за оцет и др. Тоя ден се берат и разни лековити билки, бурени и други растения, които са в употреба в народната медицина. Лековитостта им особено се предава, ако на Гергьовден са събрани. Събраната тая ден роса в шише е сигурен цер за главобол и други болести през цялата година.
…Убитата змия на Гергьовден е тоже не само за добро, но и за цяр. Изгарят я в огъня, и пепелта й се употребява като цяр не само при някои болести на хората, но и на добитъка. Магесниците в целта си сполучват само тогава, ако направят магиите си през нощта срещу Гергьовден.
В Даръдере напр., за да се предпазят от действието на магиите, направени им него ден от неприятели, окачват на къщните врата някои от домашните оръдия, като машата от огъня, кръга, решетото и др… В Ахъчелебийския край срещу Гергьовден заравят сол на сборището, дето говедарите сутрин събират говедата и от него през годината турят по малко в кърмилото, когато кърмят добитъците си. Тоя ден най-сполучливо уж се превзимало млякото от добитъка и плодородието от нивите. Превзимачката него ден замамва с малко хляб чуждото добиче на три пъти и след това го дава на своята крава или овца.
През тоя ден правят баници и ломят за св. Георги за здраве и берекет. Теглят се, като окичват кантарите със зеленина, от която откъсват и носят в дрехите си.“
Към това по-подробно описание на големия родоповед трябва да добавим неговото откритие: в с. Върбово на Гергьовден се е играло „ляво хоро“. То се изпълнявало от мъже и жени преди да се наловят момите и момците на обикновеното хоро. Има си е песен за това подскачане с левия крак : „Добру, гиздава дъвойку…“ Тази песен се пеела, за да не се прихващат магиите, правени от зли завистници против залюбени или сгодени момци и моми. Запитани какъв е смисълът на хорото върбовци отговаряли, че се играело „Св. Герги да е пумушник и закрилник и да дава берекет“. От Върбово е певицата Бойка Присадова, сигурно тия песни са влезли в детските й сънища и са я омагьосали, та звънливият й глас години наред да омагьосва много слушатели у нас и по света. А словосъчетанието „ляво хоро“ има и втори план, както казват в киното, то означава и хайдушка дружина. А заиграе ли се то…
А иначе Ст. Шишков е убеден, че това ляво хоро е остатък от древен митичен обичай, когато пред божествата жертвоприношенията са се придружавали с един вид обредни танци и поклони. Лявото хоро се наричало още „куцу хору”, защото се играе с левия крак напред, с който се подскачало и накуцвало малко.
Евгений Теодоров през 1957 г. присъствал на Гергьовския събор на параклиса „Св. Георги” в Бечевската махала на границата между Върбовското и Широколъшкото землище и видял танца. Учителят по музика нотирал песента: „Развивай, Добру, пувивай; / Орех са с листь развива…” тя била „бавна, монотонна, почти речитативна с особена внушителна сила”, което подчертава ритуалното й предназначение.
Никола Дамянов чува песента за Добра от Йордана Илиева Бояджиева от Девин, родом от с. Гела, която му и казала, че в „куцото хоро” във Върбово се хващат само омъжени жени и обезателно се води от кърмачка на мъжко дете и то „от цяла къща, не наядена от земя”, т.е фамилия без смъртен случай.
Същата информаторка съобщила, че до 30-те години на миналия век освен т. нар. „касапско хоро” подобен танц на куцото хоро играли и българите мохамедани. Впрочем тъкмо от у тях в Девинско Евгений Тодоров е открил живи древнотракийски остатъци в гергьовската обредност. Пустият му Кольо Дамянов, как добре с въпрос обяснява това: „Защо под фереджето на българката мохамеданка, носено в годините на робството, се запазва по-старинно по кройка и колорит традиционно българско облекло?” Фереджето играе роля на похлупак, зад който се крият други истини.
На Гергьовден /Адрелес/ в Триград се мият с роса или на реката. На реката търсят лява вода, от която със сребърен тепелик три пъти си приливали. Ако се чуе в тоя ден кукувица – трябва да се обърне камък. Ако под него има мравки – овцете ще се плодят, ако има бабулька – ще се плодят говедата, ако има паяк – ще е добре за магаретата.
В Павелско пък има „повърнато хоро“. Играят го само бременни жени около параклиса „Св. Георги“. На хорото се преписва заклинателен магически смисъл: „Бульки, млади бульки /къкту ви тежи бебе /бебе у коремъс /нъй да ви тежи жито /сякъде по къръс“.
В двора на черквата в Чепеларе или край параклиса, преди да заколят курбаните на обредното гергьовско хоро се пее „Свети Георги обикаля посевите“. И тъй като не е доволен от видяното майка му го съветва: как иначе да помогне на стопаните, освен да пусне дъжд. А знае се, че всяка капка гергьовски дъжд е жълтица. Гергьовска роса – до петите коса, казват старите хора по нашия край.
Сутринта в Павелско домакинята отчупва от гергьовското агне, изпечено в нощта срещу празника, едната плешка и черния дроб, взема боговица – „обредно хлебче“, тамян и свещи и отива на параклиса или на оброчището на Св. Георги. Там ломят за здраве на хората и домашните животни, играят гергьовско хоро.
Свети Георги има и други начини да помогне на стопаните. Пак в чепеларска песен светецът храбър войн пробожда „люта змейка“, която иска да отвлече царската дъщеря. А „лютата змейка“ е ламята, която заключва кладенците. В замяна на това Свети Георги заключва устата на вълци и мечки. Поне така е в народната песен.
…та е сбрал жива гадина:
врют мече и мечетина,
врют воче и волчетина.
Та хми заключил чейнене
и хми заслепил очине,
и хми е строшил ногине.
Песента се пее на Гергьовден, за да се запазят домашните животни – овце, кози, коне, волове и др. от дивото. Докато я пее стопанката връзва зад гърба си три възела, дано се заключат устата на вълците и мечките. Така е: Диво по гора, дивотия по хора.
На хорището в тоя ден се теглят на кантар, момите се люлеят на люлки. И пак пеят. Къде без песен, тя е „за драго и за бално“. Най-често припявят. Такава припевка е „Дръж се, Минке, да не паднеш“. От люлката естествено. И момите се питат „че кой ми е на люлькана?, после пък „че кой ми е вазлюлява?“. И имената се променят в зависимост от това коя мома е на люлката и кой момък я люлее.Тази „люлчина“ песен ражда и любовни задявки. Пее се от българите християни и от българите мохамедани. В Джерово, Кирковска община при първото полюляване всеки си пожелава нещо. В Долно Къпиново, докато се люлеят момите, майките изваждат целия чеиз навън, за да бъде здрав. И в Долни Рупчос връзвали люлки по плодните дървета в градините. Когато на люлката сяда мома, люлее я нейният любим, а останалите пеят. Имената на момине и момците се сменят при всяко ново залюляване, напр. Любка си е в люлкена…/ Георги си е разлюлява, .. аднъш е люшне, дваш е любне…
УМРЯЛ Е НЯКОГАШНИЯТ ГЕРГЬОВДЕН!
„Ех, тези люлки – въздъхва Иван Хаджийски, авторът на „Оптимистичната теория на нашия народ“. – Прегърне ергенът здравата снага на момата, качи я на люлката, залюлее я така, че вятърът да й вдигне сукманчето чак над прасеца, обут в дебел шарен чорап. Трещи люлката, трептят сърцата. Спре ергенът и ако момата, засрамена, не успее сама да скочи, той пак я прихване и свали, цял червен от свян и гъдел. Хем помага, хем се уфайдосва… Но веднъж е в годината Гергьовден и сега всичко е позволено.“ Това са редове от прекрасното есе „Гергьовден“, но то не е само апотеоз на празника, но и въздишка по старите общи трапези, по общата радост. Общият празник на хората с еднаква и равна обществена съдба вече е мъртъв. Времето на засмените и безгрижни еснафи е отминало. Ръждясали са напръстниците, старите чукове и дългите ножове се търкалят по таваните. Заиграла е парата, чуват се нови думи: фабрики и криза, кредити и полици, капитали и банки. Старият честен труд вече къща не храни. Умрял е някогашният Гергьовден! Но въпреки далечната гаснеща музика, идваща от слънчевата мъгла на детските спомени, есето на Иван Хаджийски се чете с удоволствие. Може би заради това. Съдете сами:
„От Балкана слизат стада с агнета. Наобикалят ги еснафите да избират и купуват. Но еснафът се не лъже и когато купува живо. Дигне едно агне, дигне второ, трето, докато му се разтреперят ръцете и изгуби мярката. Но има един сигурен признак. Трябва с веща ръка да се подхване агнето под опашката. И… почват шегите: кой какво агне си е купил и ако е нямал късмет с булка, дали е имал късмет с агнето; как го е избрал, дигал ли го е, или го е ловил над опашката.
Занасят агнето в къщи, заобикалят го децата, милват го, подскачат от радост, вържат му връвчица и го завеждат да пасе. Най-сетне си дадат хайдушка клетва, че няма да позволят да го заколят. Но дойде традиционният касапин с кървавата престилка и големия нож в зъби, превие му врата и сред плачовете на децата опръска с кръв земята. Качи го на ченгела на крушата и децата поливат със сълзи бузките, а със стомната – червата на агнето. От там в тепсията, на фурната, а от там в опечен вид, агнето се разнася на трапезата, с която започнахме разказа.“ И наистина разказът на Хаджийски начева кулинарно – с трапезниците с гъсто наредени вити краваи и зачервени препечени агнета, захапали пресен чесън, а над тях „се възвишават калаени павурчета със студена ракия и писани бъклици с натопен дивисил“.
Да, но тогава е имало комшулуци, къщите не били обградени с високи дувари като конаци. Душите също…
ЗАКОНЪТ ЗА МЛЕКОПОСТИЕТО
Има един неписан закон, който, ако сега е в сила, бихме се изумили. Поне в Родопите е действал до към 1920 година. До тоя ден не турят нож на агне. И още нещо, до шестия ден на май не се е яло и мляко и произведени от мляко продукти. Дори имало забрана, пак неписана, и върху всичко пролетно и младо (от същата година) като зеления чеснов лук, пиле и т.н
Защо не бива да се яде мляко преди Гергьовден? Ето отговорът на Николай Хайтов, който допира и други, по-висши сфери: „За да не се отнема млякото от агнетата. За да пораснат и станат овце. Това е всичко.
Железен икономически постулат! Но за да се превърне в закон, включва се млекопостието в религиозната традиция, свързва се с волята Божия и страха от нейното нарушаване. Страхът лозе пази! Той опазва и млякото за агнетата. Няма ли го религиозното запрещение – нищо друго не помага. Човекът се стъписва, укротява и смирява само от страха Господен!
Може и страх от закона да се създаде, но кога е имало и кога ли ще имаме ние закон?…
Всички полезни за човека запрещения са включени в религиозната традиция! Това е една от хубавите й страни – че се е вместила в практиката на живота, увековечава я и я предава на поколенията до нейното насилствено скъсване преди години, когато се почна кръстоностният поход срещу религията и традиционните празници.
Сега старата колиба е съборена, новата не е направена. Един свят е отритнат, ала нов не е създаден. Оня – лош или хубав, е изтраял 10 000 години. Днешният на колко ли години ще „клекне“!“
След тези дълги запрещения трапезата на Гергьовден с печеното агне, зеленините и погачите се преобръща в истински кулинарен взрив, озвучен с песни и гайди. И заради освобождението поне за кратко от страха Господен. Но да не забравяме, че на Гергьовден за пръв път издоявали овцете, а млякото подквасвали или засирвали, за да го раздадат за здравето и плодовитостта на овцете.
Тодор КОРУЕВ
Откъс от книгата на Тодор Коруев „Овньо льо вакал, каматан…“
Източник: Нов Живот
