Аз като „реконструктор на овчата порода“ 

Откъс от книгата на Тодор Коруев “Овньо льо, вакал, каматан…”

Колкото и да ви е странно, аз, иначе професионален журналист, съм последният човек в рода, свързан с овчарството – занятието, донесло слава на прадядо Ташо и дядо Тодор. През 60-те години в момчилградското ТКЗС се захванаха с изкуственото осеменяване на овцете – опсеменяването, както го наричат Хайтовите герои. Тази „нова мода шантиклер“ е проста работа – от смесването на местните породи с цигайски се получаваха добър приплод и повече вълна, просто подобряваше се местната овча раса. Иначе казано – „реконструкция на овчата порода“.

Та дошло някому на ум да пратят няколко млади момчета на курс за изкуствени осеменители, та може и ученици да са, защото осеменителната кампания на овцете е сезонна – започваше през август и продължаваше през септември.

 Аз учех в училище, именувано Турска средна смесена гимназия „Мустафа Супхи“. Малцина днес знаят, че този световнонеизвестен Супхи е тогавашният лидер на турските комунисти, а някои може би си спомнят, че беше време, в което имаше турски училища в страната, в които всички дисциплини се преподаваха на майчиния език на малцинство, а ние, българите, учехме в отделни паралелки. И турчетата имаха предимство при влизането във висшите училища. Но всичко това е минало и няма връзка с опитите да се подобри момчилградската овча порода, за което трябваше да положа младите си сили.

Та текезесерските началници се завъртяха в училището и избраха четирима по-интелигентни ученици (те го казаха) за осеменители. И аз имах честта да бъда в тая четворка заедно с Цветан Трингов, Георги Базлянков и Марин Кондиков.

 Никой от нас не прие професията на техник-осеменител. Цеко, бог да го прости!, завърши ВИФ, бе учител по физкултура и шеф на дружество „Арда“ – Кърджали, Жоро стана знаменит за родния ни край хирург, много народ избави, но и него Господ го прибра много рано. Кондика се изучи в пощенския институт в София и работи дълго по професията си в родния ни град. Моя милост завърши българска филология, върнах се в своето училище, което вече носеше друго име „Никола Й. Вапцаров“, после до пенсионирането си правех вестници. Та четворката бе изпратена в Кърджали на курс – в осеменителната станция по шосето над жп гарата, което сега води към Перперикон.

Ние бяхме най-младите в ятото бъдещи осеменители на Кърджалийския край. Набиваха ни в главите някаква теория за размножаването, показваха ни на живо как се осеменяват крави и прасета.

Вземането на сперма от бика ми се видя страшничко. Кравата на станока изглеждаше жалко мъниче пред огромното животно, което отгоре на всичко от възбуда се разяряваше. Помислих си, добре е, че осеменителите на крави, които бяха щатни, получават семенния материал в контейнерчета, не е всекиму работа да примамва бика и да го мами, че се е задоволил.

Естествено ние бяхме почти деца и всичко около размножаването и осеменяването ни беше прелюбопитно, дори имахме чувството, че ни посвещават в някакво тайнство. А цялата работа ни изглеждаше много мъжка, жени не се занимават с осеменяване. А усвояването на теорията не ни беше трудно – дойдохме тук от училищните чинове, докато много от съкурсниците ни идваха от текезесарските егреци. Пък и знаехме, че ще изкараме и по някой лев – това за един ученик означава повече независимост.

И така явихме се на изпит и получихме удостоверения. В моето пишеше: “Отдел “Селско стопанство” при Окръжния народен съвет – гр. Кърджали дава настоящето на Тодор Борисов Коруев, роден на 24.ХІ.1942 г. в гр. Момчилград, Кърджалийски окръг, в уверение на това, че той е завършил курса по изкуствено осеменяване (на овце, кози и крави) и при положения изпит е показал общ успех отличен (6). На същият се признава квалификация техник осеменител на овце и може да заема държавна служба и длъжност към обществените стопанства като такъв. Гр. Кърджали, 30 юли 1960 г.  Ръководител на курса {не се чете}. Изпитна комисия {не се чете}. Сега тази диплома виси рамкирана на стена в кабинета у дома.

Започнах своята дейност като „реконструктор на овчата порода“ на познато място – в кошарите над казармата по пътя за Маказа, дето беше колибата на бай Димо Узунов. За нула време с дядовото американско колело „Виктория“ се изстрелвах от нас до саята. Овчарите ме познаваха, някои от тях бяха и при чичо Данчо, и ме посрещнаха сърдечно: „Казвай какво да правим, давай да вършим работа“. Те вече бяха „обезоръжили“ кочовете в стадото, като им бяха вързали отдолу под корема престилки да не могат да покрият размърлените овце.

Впрочем разплодникът с престилка откриваше безпогрешно овцата „в полова охота“ по специфичната миризма, която отделя. Когато пробникът приближи разгонена женска и започва да я ухажва (ближе главата й, рие с крак от откритието, мърка) тя обръща главата си към него и не се дърпа, напротив, надява се да й скочи и я „опъне“, както казват сега. Семенната течност на коча, избухваща в това ухажване, не достига до целта, само вкоравява престилката. Но целта е постигната, получена е информация – ясно е коя овца е готова за изкуствено осеменяване. И тя веднага се отделя от стадото и се подкарва към осеменителния пункт, който беше мое владение.

Надянах бялата манта, почувствах се едва ли не доктор, и вече бях в стихията си. Сдобих се и с прилична стая със стол и маса. Имаше и доста писмена работа – водех дневник за качеството на спермата и книжа, в които записвах номерата на овцете и датата на осеменяване. Да се знае след 148-152 дни, толкова се брои от заплождането до раждането, кое агне от кой сой е.

Първата ми грижа бяха елитните кочовете „дарители“. Те бяха три – единият Велко, най-ваклият, беше нещо мешено между местна и цигайска порода, а другите два бяха чистокръвни цигайски разплодници, нямаха имена, носеха „инвентарни“ номера, набити върху метални пластинки на едното ухо. За разлика от свободните мъжкари с престилки тези бяха ВИП елит, няколко пъти на ден ги подсилвахме с моркови и дори им чуквахме и яйчица в сенцето, но и няколко пъти ги изцеждахме в изкуствената вагина, имитираща овчата. С тая измама трябваше да се внимава, тъй като ако се попрекали с горещината на водата, може да пострада „носителят“ на сперматозоидите и дни наред да не е годен психически за мисията си. С това се справях, внимавах да не изгоря члена на Велко и на елитните му колеги.

После влиза в действие микроскопът – да се убедя, че взетият материал е качествен.  Има си начини. Това съм учил, дето се вика. Науката казва, че кочът дава еякулят с обем около 1 мл (от 0.8 до 1.2 мл), в който гъмжи от сперматозоиди – от 2 до 5 млрд. в 1 мл (средно 3 млрд.).

Сетне влизат в действие сперморазредителят, вагиноразширителят и пипетката. Науката е намерила начин ценният материал да не се похабява, а да се оплодят много повече животни. За един сезон от един коч по изкуствен начин могат да се осеменят 500-600 овце. За 2-3 десетилетия у нас са осеменени изкуствено с прясно разредена семенна течност над 3 млн. овце. Благодарение на това към 1984 г. овцете наброяват 10 978 000, през 1995 г. са по-малко от 4 млн., а сега вече не ги броят. Няма и смисъл.

Случвало ми се е на ден да осеменявам по 80-90 овце. Не питат кога колко да се разгонят, половата им охота продължава 15-20 часа. Затова осеменяването се прави два пъти – сутрин и вечер. Процедурата се повтаря, за по-голяма  вероятност да се улучи мигът. Готовият материал с помощта на вагиноразширител и пипетка се впръсква в шийката на матката на овцата. Ще кажете: Тодор подробният!

И така близо месец, месец и нещо – докато все още кочовете в стадото откриват разгонени овце. И накрая получават свободата със свалянето на престилките, та ако някоя овца е позакъсняла в мераците си, кочовете я „захлупват по закон божий“ , нищо, че не носят маршалски жезли на цигайски и мериносови аристократи“, а са от най-долен родопски джинс…

И така няколко есени върших благорадна мисия за подобряване на овчата порода в родния ми край, заедно със още трима мои връстници, които бяха в други кошари на ТКЗС-то.

Първото агне, родило се през декември, бе показано на една делегация от КНДР, и аз като „баща“ на агнето бях поканен на тържеството. Моите съученички живо се интересуваха от действията  ми като осеменител – какво правя, как го правя, с какво. И веднъж три от тях намериха кураж да ми дойдат на гости. Показах им целия процес – от вземането на спермата до самото осеменяване и това, колкото и да ми е неловко да си призная, беше преживяване с еротичен привкус.

Сега си мисля, че щеше да ми е било къде къде по-лесно, ако тогава беше излязъл знаменитият разказ на Николай Хайтов „Мерак“, в който, както може би знаете, главният герой е „Юмера, на Расимчето зетя, в текезесето дето е овчар“. Само как е описан оня ми ти коч – руски меринос, който е навикнал на бели овце, на черни не налита. Но да се хванем за Хайтов: „Ама коч, ти казвам! Заслужава си на куци крак до бърчината да идеш да го видиш. То не е, брате мили, коч, а варел от двесталитровите, ако можеш да си представиш, цялото в повесма, до земята чак разнесени. Като се поклати само, и завее топъл вятър! Нашите овни гледат като ангели, а на тоя очите му до половината скрити в едно бяло перде, а другата половина, като те погледне отдолу нагоре – реже те като с нож! Да не приказвам за рогата, завити на главата му като чалми. „Тая хала, викам си, ако само допре овчицата, ще я смаже. Ако пък вземе, не дай боже, да я блъсне с рогата – от овцата няма да остане и опашката!“

Ако го имаше този Хайтов разказ в онова време щях да напомня на съученичките си за хорото от галеници и милувки – тънката любовна игра на коча с овцата преди да й скочи:

„…овенът се посрами и тръгна към овцата. Отиде до нея, спря се, протегна си шията и-та-ак! – муцуна в муцуна. Целуна я! Овцата нито шава, нито мърда, а овенът се обърна, провери дали е на мястото вимето й, а че извъртя главата си към овцата и започна да я ближе с езика от устата до ушите, като да я сресва. Като стигна до ушите, изпръхтя и овцата се отмести.“

 Мога да продължа още с това „хоро“:

„Наведе шията, би на място с единия крак, похлопа и с другия, след това вирна главата и фукна, та обиколи овцата три-четири пъти с развети повесма, спря на място, заудря с копита и заигра…“

Милите момичета, съученичките ми, ако бяха прочели това, още по-добре щяха да разберат моя „открит урок“ в овчарската  кошара. А тъй като природата вече беше събудила мераците, нямаше начин да не се замислят за истинските човешките обноски.

И като войник „се превъплъщавах“  в ролята на техник-осеменител. Късметлия бях да служа в родния си град – от ТКЗС-то помолиха командира да ме освободи и аз както си бях с войнишката униформа (поделението, в което служех е наблизо до кошарата) слагах бялата манта и се превръщах в „доктора с инджекцията“. Тогава бях кандадатствал за университета и се успокоявах, че ако не ме приемат, няма да остана на улицата, имах си диплома и занаят: „Ще стана осеменител!“. Но ме приеха българска филология, заминах спокойно за София, защото освен парите, които ми пращаха домашните, бях скътал някой лев, изкаран с честен труд, не от какво да е, а от осеменяване.  

Всичко, което вършех на кошарата в длъжността си на техник-осеменител го правех, да не кажа с любов, ще излезе превзето, то поне добросъвестно. Може би в мен се бе вселило нещичко от тайнството на овчарството –  занаятът, влязъл в кръвта на рода ни от два века. А може и повече – знам ли?

Тодор Коруев

Тодор Коруев е роден  на 24 ноември 1942 г. в Момчилград. Завършил е българска филология и философия в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Работил е като учител и зам. директор в гимназията в родния град, във вестник „Вечерни новини“, „Работническо дело“ и „Дума“. Бил е първи зам.-главен редактор на вестник „Дума“, кореспондент на вестника в Прага и Москва. В последните години е редактор в издателство „Захарий Стоянов“ и главен редактор на в.“Тракия“. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Автор  е на книгите „Момчилград. Летописи“(1977), „Горещи думи“ (2005), „Тодор Генов. Литературна анкета“ (2007), „Горещи думи 2″(2009), „Овньо льо вакал, каматан…“(2012) и „Животописи“ (2014), „Разбойничеството. Истории с хайти в Златоградско“ (2015), „Още животописи“ (2018), „Ние сме народ от чичовци. Литературна анкета с Любомир Котев“(2018) и „Защото съм такъв. Литературна анкета с Петър Андасаров“ (2019) Съставител е на сборници за Стефан Продев, акад. Михаил Арнаудов, Виктор Пасков и Веселин Стоянов. Носител е на Наградата на СБЖ за цялостна дейност и на три Златни пера на СБЖ,  Наградата на СБП за народопсихология, Националната награда „Николай Хайтов“ за белетристика, Националната награда за публицистика „Богомил Нонев“ и Наградата за политическа публицистика „Георги Кирков“ за 2015 г. Голям интерес сред читателите предизвика художественото изследване за старото овчарството в Родопите „Овньо льо вакал, каматан…“.

Източник: Нов Живот