Месут Али: България е болната ни майка, която не трябва да изоставяме

Месут Али

Месут Али е роден през 1975 г. в Тополовград. Отраства и получава основно образование в село Чубрика, Ардинско, от където е и коренът му. Завършва бакалавърска степен във Филиала „Любен Каравелов“ със специалност „История и География“ и магистратура „Световна история“ във Великотърновски университет (ВТУ). В момента е докторант в Историческия факултет на ВТУ, а след година трябва да защита дисертация. Преподавател е по География в СУ „П. Р. Славейков“. Твърди, че е скромен човек и не се взема толкова на сериозно, но жаждата му за наука не е на ужким. Трима души са го вдъхновили в живота – учителката му по български език от училището в Чубрика Ани Димитрова, днес е и негов колега, директорът на „Славейков“ Милко Багдасаров и научният му ръководител проф. Пламен Павлов – изключителен византинист, преподавател и човек.

Месут Али може с часове да разказва случки от исторически събития от нашите географски ширини и „в пространствено-времевия континиум“ или спомени как е вървял пеша 9 км, за да хване автобус да отиде на лекции. Обича да се рови в исторически извори и документи, свързани с историята на Византия – това е специализацията му. Вече две негови научни разработки са в томове с научни трудове на светила в историческите науки от страната и чужбина.

Разговора води Божидара АНГЕЛОВА

-Месут, с теб се познаваме и ще си говорим на „ти“. С какво участваш в сборника, излязъл от печат преди дни?

–Участвах в две конференции с известни научни светила от България и чужбина. Едната бе „България, българите и светът. Владетел, държава и църква в Средновековните Балкани“ и се проведе през ноември 2018 г. Другата – „Империи и имперско наследство на Балканите“, е от ноември 2019 г. В сборника са събрани материалите от конференцията през 2019г., но са рецензирани. Очакваме да излезе и вторият сборник. За да бъдат включени в сборника, разработките минават през много сериозно сито и през антиплагиат в университета. Постарал съм се да дам нещо ново. И двете конференции бяха изключително преживяване за мен, а излизането на публикациите ми носи удовлетворение от труда,

-Колко време подготвяш една статия?

–Много. Почти месец. Ровиш се в литературата, разглеждаш различните гледни точки, търсиш исторически извори, много различни по характер. Основно ползвам византийските извори, но търся и други – сирийски, арменски, арабски, персийски. Всичко се сравнява паралелно. Изгражда се концепция. Това отнема време, но удовлетворението е голямо.

-Свързваш изграждането си като историк с Университета във Велико Търново, защо там?

–Това е една сериозна школа, а в България няма много такива. Нашият Исторически факултет е с един от най-високите рейтинги в страната – над 9,6 пункта, максимумът е 10. Това се дължи на прекрасните преподаватели там, от които съм се учил, особено от научния си ръководител. Самият декан доцент Николай Кънев е голям византинист, заместник-ректорът доцент Димитров също е много сериозно име във византинистиката..

-Как се насочи към историята?

–От малък обичам историята. От шести клас несъзнателно направих своя избор към тази наука и винаги съм свързвал моето образование с Велико Търново. Там ухае на история и е мястото, където живее Клио, музата на историята. Заслугите са и на успехите на историческия факултет.

-Как се справяш с проучването на изворите?

–Всички те са преведени на много езици. Ползвам руски, английски и турски. Успях да се добера до голяма част от изворите, които в България липсват или са преведени частично. Самият Никита Хониат, византийски историк от втората половина на ХІІ век, не е преведен изцяло, а само частите, свързани с българската средновековна история.

-Какво е усещането да надникваш в древните исторически документи?

–Да ги четеш с архаичния им език е удоволствие. Влизаш в съзнанието на историка-писател. А историците са преди всичко писатели. Описанията им са по-литературни, отколкото исторически. Това е преживяване. Пренасяш се по онова време във Византия и гледаш на събитията през погледа на Никита Хониат.

-Много ли са различни хората през вековете?

–Не са им били чужди страстите човешки. Арабски хронист описва събития, в които има много интрига. Пише за отвличане на годеницата на селджукски султан. Описва как гневът го яде отвътре и иска да си отмъсти. Средновековните хора не са били различни от нас. Човекът си е човек – и тогава, и сега. А да четеш изворите е като да гледаш футболен мач в миналото – знаеш резултата, но заради самата динамика на събитията и заради самата интрига, четеш, тоест отново гледаш мача.

-Какво ти предстои?

–Догодина трябва да защитя дисертацията си. Темата е „Източна политика на династията Комнини“. Предстои ми голямото съпреживяване на историята с тези вече неживи хора. Хегел казва: „историята е мъдра учителка на народите“, след това добавя, а вероятно е и въздъхнал, „но никой не се учи от нея“.

-Научили ли сме нещо от историята?

-По-скоро не, но не искам да бъда абсолютно категоричен. Вероятно народите са взимали поука, но мисля, че не достатъчно. Особено сегашните управляващи, говоря по принцип – случващото се в страната ни го показва. Арнолд Тойнби казва, че творческите малцинства водят народите напред. Говори за елита на едно общество – тези, които управляват и които създават култура. Ние не сме намерили правилния път. Страната е изправена пред предизвикателства, на които не сме способни да отговорим.

-Как изглежда бъдещето на България през очите на един историк?

–Очаквам много по-добри неща в моята родина, но на този етап виждам по-тъмни краски. Говори се за демографска криза. Държава без население няма. След 100 години в учебниците по История управлявалите тази страна ще бъдат укорявани, че не са направили необходимото тя да продължи да съществува. Губим много население, закъсняха с определени реформи. И образователната система закъса. Съвременните политици са ни длъжници. И все пак българският народ е като птицата Феникс, неведнъж разперва криле от пепелта на историята. Надявам се, че това ще се случи отново за нашия народ

-От къде тръгва у теб любовта към знанието?

–Учил съм в село Чубрика. Ани Димитрова, моя колежка сега, ми беше учителка по Български език в пети клас и училищен директор. Тя ме мотивира да уча, бях вдъхновен. Всички много я харесвахме на село. Като човек беше много усмихната. Имам прекрасни спомени. Тя направи много за училището. Ремонти, подмени дограмите. Имахме кръжок по фотография на село и се правеха снимки, промиваха се, във фотолаборатория. Като се сетя, това е било едно велико време за едно малко село. Бяхме като малко княжество!

-Днес какво те вдъхновява?

–Вдъхновява ме работата ми в училище „Славейков“. Имам свобода да прилагам, каквото съм научил. Директорът Милко Багдасаров ми подаде ръка в труден момент. Даде ми възможност да работя в най-прекрасното училище, на най-прекрасното работно място, за което не съм си мечтал. Вдъхновява ме и професор Пламен Павлов. Той е моят учител в науката История. Възхищавах му се още като ученик в гимназията. Беше ми попадна на една Кратка история на българския народ под негово авторство. Той много смело даваше нови тези. Например, че азбуката ни не е славянобългарска, а българска.

-Говорим за кирилицата, нали?

–Да, тя е абсолютен продукт на българската средновековна школа и е големият принос на Българската средновековна държава в световната цивилизация. Имали сме много владетели, виждащи далеч в бъдещето. Княз Борис поема огромен риск с християнизирането и с разгръщането на книжнината. За това могат да се пишат томове книги. Той е визионер. Нямаме такива политици днес. Това е много тъжно.

-Мнозина вече са напуснали страната…

–Моята племенничка в Холандия свири на контрабас по-голям от нея. Ако беше останала в Черноочене, щеше да види инструмент само по телевизията. А ако това е нейният талант! Тук не търсим дарования, не ги откриваме – ние ги потискаме. Очакваме учениците да знаят много по предметите. А ако той е новият Моцарт или Паганини – какво правим? Този народ се е запазил заради своята култура. Затова от Терминал 2 масово заминават хора – не виждат потенциал да развият таланта си тук. Или са без препитание. И бягаш, защото имаш семейство. Мъчно ми е за страната. Някога хиляди български възрожденци, получили най-високото образование в Европа, са имали смелостта да се върнат в България. И тогава тук не е било рай. В крайна сметка трябва да я вдигнеш от земята и да я побутнеш да върви напред. Тогава те са се върнали, но сега няма такива хора.

-Защо?     

–Колко души ще се върнат, ако няма далавера? Има липса на ценностна система. Днес вече не са ценности родолюбието, честността, патриотизмът. Както Андрей Пантев казва „Никой не трябва да изоставя болната си майка, която е на легло.“ България е болната ни майка и всеки трябва да даде своя принос, за да се получат нещата. И най-вече управляващите, защото те държат руля.

Източник: Нов Живот